Лебеди в нощта
Един несъществуващ разказ, осъществен по идея на Весела Ангелова.
... И сега спри да
дишаш.
Това е последното, което си спомням. Нежният ти глас ме
обгръща с мека топлина и аз потъвам. Потапям се в сън, от който не искам да се
будя. В него не усещам болка, нито страх, няма я и омразата. Връщам се към
моментите на най-голямото си щастие. Онези, които не успях да изживея приживе.
Нищо, поне знам, че ги има. Друго не ми трябва. Парите, колите, феновете –
оставям ги на алчните си родители и на ония ненаситни лами – продуцентите,
пиарите и останалите безполезни пиявици. Ще ми се никога да не ги бях срещал!
Ще ми се да си бях останал един обикновен уличен музикант. Изкарвах достатъчно,
за да не гладувам. Какво толкова ми трябваше в тоя живот – голяма сцена, лъскави
статуетки, безпаметни купони и над всичко това пошлостта на гениите, с които
този бизнес така се гордее? Фалш, който се представя на обикновения човек като
връх на идеала, до който той никога няма да се докосне. Че с какво всички ние
сме по-добри? Навежда ме се, отваряме крака и послушно изпълняваме всичко, което
ни кажат господарите на века – ония светила, без които мракът би бил безплътен.
Всичко за пари и слава и нищо за душата. Няма мечта, чийто блясък да не е
окъпан в болка.
Ще ми се да бяхме други. Не само аз, а всички.
Възхищавам се на ония, които могат да се побират в кожата си, без да им се
налага да се друсат. Аз не съм от тях. Но вече няма значение. Моята свърши. Хората
ще плачат, ще клатят глави – какъв талант, колко рано си е отишъл и то по тоя
нелеп начин. Ще има изявления, репетирани пред огледалото, за да се видят как
изглеждат, докато скърбят. От очите им ще текат сълзи, в които ще се отразява
блясъкът на прожекторите. Те ще събудят емпатия и симпатия към себе си и
антипатия към мен. Не ми пречи. Отдавна свикнах с лицемерието. Нека спечелят още
нещо на мой гръб, като за последно. Може би ще намерят щастието си. Мен вече
няма да ме има, за да им тровя дните. Без повече саркастични коментари, без
повече скандали, без повече публични излагации. Няма да им се налага да ме
оправдават пред обществото и да се извиняват от мое име. Не че съм ги карал да
го правят! Не, просто се страхуваха, че ще спрат да ме наемат и парите ще
секнат. Е, стига толкова! Дано не се избият! Ако пък го направят – все тая! Ще
ми се да ги обичах все още, но отдавна нямам кого да обичам. Заобиколен съм от
хора, които се кълнат, че съм техният най-добър приятел, сродна душа, смисъл на
живота. Дори и в този момент съм убеден, че някой се пени колко съм му скъп,
докато аз лежа тук, до контейнера за боклук при задния вход на клуба, където изшмърках
последната си линия!
… И сега спри да
дишаш.
Ето, пак чувам гласа ти! Сладкия ти, меден глас. Идвам,
любов! Само ти ме обичаше. Ти беше единствената за мен. Съжалявам за болката,
която ти причиних! Мразя се за това! Съжалявам за всичко, което преживя. Боли
ме, че така те нараних. Ти беше най-близкият ми човек. С теб споделих всичките
си първи пъти – първия кастинг за голям филм, първата си главна роля, първата
си номинация, първата награда, първата слава. А алкохолът и дрогата някак си
винаги бяха до нас. Без да ги търсим, те все ни намираха. Не успяхме да се
скрием от тях. Където и да бягахме, те все бяха там. Не можеш да си представиш
колко много ги мразя. Те те отнеха от мен. Първо, погубиха красивата ти душа;
после, прекършиха тялото ти; а накрая, взеха каквото бе останало от теб.
Не помня много от нощта, когато те намерих на пода в
тоалетната на оня клуб, но знам, че исках да умра още там. Всичко беше като
кошмар, от който така и те успях да се събудя. До тая вечер. На една крачка от
теб съм, любов. Винаги, когато съм друсан усещам, че отново сме заедно. Затова
продължих да го правя след смъртта ти. Това бе единственият начин да остана
жив. А живеех, за да се друсам и да те усещам близо до себе си.
Любов, идвам! Чакаш ли ме? Ти винаги ме чакаше. Всеки
път, когато се връщах в действителността, ти беше до мен. Толкова често лицето
ти беше първото нещо, което виждах. Сиво-зелените ти очи –мъглата, в която
исках да се изгубя. Ако можех да върна времето назад, щях да отида отново на
оня кастинг, когато те срещнах за първи път. Беше най-красивото и нежно
създание, което бях виждал. Да, щях да отида на проклетия кастинг и щях да те
грабна, да те отвлека от родителите ти, от алчността им и от покварата на тая
индустрия, която отрови и двама ни. Щяхме да живеем като номади. Щяхме да
пътуваме, да свирим и да пеем по улиците, за да се издържаме. Гарантирам ти –
нямаше да гладуваме! Щях да построя къща за теб, където да отгледаме децата си.
Щяхме да имаме поне пет. Щяхме да направим всичко онова, което искахме! Помниш
ли, любов? Помниш ли, как мечтаехме да зарежем тоя бизнес веднага щом станем
пълнолетни и можехме да разполагаме с парите, които сме изкарали? Помниш ли
мечтите ни, любов? Докато крояхме тия планове, това бяха единствените ми
щастливи моменти.
Помниш ли, любов, купона след премиерата на последния ни
филм, който снимахме заедно? Не помня чие имение беше, но имаха езеро в средата
на двора. Някой каза, че имало лебеди в езерото и цялата пияна пасмина се
втурнахме натам. Но беше нощ, а ние квичахме като свине. Лебедите се бяха
скрили в храстите и чакаха всичко да свърши. Един мухльо от рекламния отдел
извади пистолет и започна да стреля по храстите. Крещеше, че искал трофей – щял
да го препарира и да го сложи на масата в хола си. След като изпразни целия пълнител,
се втурна за плячката си, но повърна веднага щом видя кръвта. Беше направил горките
лебеди на решето. Това беше едно от най-отвратителните неща, които съм виждал.
Кълна се, че ако не беше изгърмял всичките си куршуми, щях да му пръсна мозъка.
Искаше ми се да го видя как лежи върху повърнатото, до мъртвите лебед.
Те убиха и теб, любов! А аз им станах съучастник. Не
направих нищо, за да те спася. Не те отведох надалече, не ти построих къща, не
те направих щастлива. Прости ми, моля те, прости ми!
… И сега спри да
дишаш.
Помниш ли тези думи, любов? Те бяха първите, които ми
каза, когато се срещнахме за пръв път. Бяха репликите от сцената, с която се
явихме на послушването. Няма как да си ги забравила. Това, което не знаеш е, че
тогава аз наистина спрях да дишам. Влюбих в теб. Представих си ни двамата, как
седим на верандата пред нашия дом и гледаме залеза, докато ято лебеди пресичат
хоризонта. Още тогава знаех, че всичко ще трае, колкото един дъх. В моменти
като този, любов, ми се ще да има вечност, която да прекарам с теб. А пък, ако
няма, поне няма да ми се наложи да съм без теб.
Любов, аз съм тук! Ти къде си?
автор Гергана Павлова
Коментари
Публикуване на коментар