Писмо в бутилка

 

Пясъкът пареше босите ѝ крака, докато следобедното слънце я обстрелваше яростно с лъчите си. Ина се опитваше да тича възможно най-бързо, но въздухът не ѝ достигаше. Сякаш плажът ѝ се сърдеше, че се появява чак сега. Обикновено идваше рано сутрин преди училище, но днес се успа. На всичкото отгоре не ѝ стигна времето да напише писмото, а трябваше да бърза. Вкъщи знаеха кога свършваха часовете ѝ и щяха да вдигнат голяма тупурдия, ако закъснееше. Очите ѝ се замъглиха от яд. Искаше да се разкрещи на това проклето море. То беше виновно за всичко.

– Мразя те-е! – От гърдите ѝ се изтръгна болезнен писък. Строполи се върху горещия пясък и се опита да замери вълните с обувките си. Беше толкова слаба, че те паднаха едва на няколко метра от нея. Прекалено далече от него.

Раницата се свлече от гърба ѝ и я прикова като котва. Момичето изтри с опакото на ръката си стичащите се сълзи и стисна зъби. Сега не беше времето. Бързо бръкна в чантата си и извади смачкан лист, химически молив и стъклено шише от сок праскова, по чието дъно беше останала малко утайка. Ина подпря листа върху раницата, наведе се над него и започна да пише.

Скъпи Ян,

Извинявай, че чак сега ти пиша, но през съб почивните дни татко ни заведе на лозе, а там, знаеш, няма море. А и ме беше страх, че някой може да види писмото. Честно казано, не ми се мисли как ще се ядосат, ако разберат, че ти пиша. Вкъщи вече почти не говорим за теб. Само мама всяка вечер вади албумите със старите снимки и ги гледа, докато очите ѝ не започнат да текат. Отдавна никой не плаче. Поне не както си трябва. Аз също се старая, но не винаги мога. Затова понякога в голямото междучасие се крия в някой от входовете на блоковете покрай училище. Но там не си е работа да плаче човек. Никога не знаеш дали няма да се натресеш на някой любопитен съсед.

Както и да е. При теб как е? Тук е много горещо. Уж е септември, а лятото не иска да си иде. Малко ме е страх, че вече няма да има други сезони. А и ми е мъчно, че от всички лета, остана най-тъжното точно това.

Както и да е. Баба още живее при нас. Всеки ден се опитва да свири на старото пиано в хола. Татко казва, че навремето била много добра. Ако е така, значи пианото ни е много лошо. Баба твърди, че не било настроено и затова не звучало добре. Ами да, то в тая къща всички сме разстроени. К

При теб има ли музика? И ако да, разстроена или настроена звучи? Ще ми се да я послушаме двамата заедно.

Трябва да тръгвам, че ме чакат. Днес много закъснях. Обещавам скоро да ти пиша пак.

                                                                           С най-искрени чувства,

                                                                                                 твоя сестра,

                                                                                                                       Ина

П. П. Пращам писмото в бутилка от любимия ти сок. Оставих ти малко на дъното. Щях да оставя повече, но ме беше страх, че ще се намокри цялото писмо.      

Щом приключи да пише, Ина нави листа на руло, набута го в празното шише и завъртя хубаво капачката. Пробва я няколко пъти. Искаше да е сигурна, че е добре затворена. След това стана и се затича към морето. Обикновено хвърляше бутилките от Пиратската скала, но днес нямаше време да ходи до там. Двамата с Ян я бяха кръстили така. Това беше любимото им място, от което скачаха в морето. Тогава не я беше страх от водата му, напротив –  обичаше я. Но от оня ветровит юнски ден, в който вълните погълнаха брат ѝ, без да го върнат никога повече, стомахът ѝ се свиваше само от мисълта да я докосне. Обаче сега закъсняваше, а трябваше да прати писмото, иначе Ян щеше да си помисли, че и тя го е забравила. Никой не говореше вече за него. Сякаш се опитваха да го изтрият от спомените си. Да правят каквото си искат! Тя нямаше да го изостави отново, както при онзи скок. Момичето стисна устни и се затича към брега. Усети мокрия пясък под стъпалата си, една вълна се разби в глезените ѝ, почти ѝ прилоша, но събра всичката си сила и метна шишето към хоризонта. То проблесна над морската шир и спокойно се понесе навътре. Ина побърза да си прибере нещата и се затича с все сила към вкъщи. Жегата вече не я мореше толкова много. Чувстваше се по-лека отпреди. Нямаше търпение да се върне отново тук.         

 

                                                   автор Гергана Павлова