Когато Юда прости на Йешуа

– Недей да се сърдиш, така беше писано още преди който и да е от нас да се бе родил.

 – Не се сърдя.

 – Нали те виждам. Откакто си тук, две приказки не сме си продумали.

 – Казвам ти, че не ти се сърдя. Само не разбирам, защо не дойде сам да ми го кажеш.

 – Как да дойда?

 – Можеше да го направиш. Никъде не е било писано, че не си могъл да ми кажеш.

 – Не. Нямаше как и ти го знаеш. Да не мислиш, че не съм имал съмнения, че не съм искал да се откажа от тая участ. Господ ми е свидетел, че бях готов да обърна гръб на всичко. Щях да избягам, да се скрия в пустинята и да чакам мирно и кротко смъртта да ме отнесе. Без болка, без страдание.

 – Какво те спря?

 – Ти, Господ, хората. Знаех, че това дело е по-велико от живота, бил той и вечен.

 – Можеше да ми кажеш.

 – Ти знаеше.

 – Късно разбрах.

 – Това промени ли нещо?

 – Не.

 – Тогава? Не те разбирам.

 – Вярвах ти.

 – Аз още ти вярвам.

 – От кога знаеше?

 – Май откакто те срещнах, все съм го знаел, но дълго време го отричах пред себе си. Отказвах да го повярвам. Беше ми мил. Още си.

 – И все пак, кога осъзна, че това е предопределено?

 – Не беше отведнъж. Нали ти казвам и аз се противих почти до самия край. Но колкото повече времето минаваше, толкова по-сигурен бях, че ще се случи, както пророците са го предрекли. Знаех, че нито ти, нито аз ще сме доволни от това, но нашата воля е неважна. Делото трябваше да се извърши.

 – Казваш, че си знаел от самото начало, тогава как ме прие?

 – Ти също ме прие. Мисля, че и ти още тогава, дълбоко в душата си, си разбрал какво ще се случи и също като мен си приел съдбата си.

 – Съжаляваш ли?

 – Не. Болеше ме, но вярата ми надделя. Бог не оставя своя син.  

 – Беше ли готов за момента?

 – Не. Никой син чоловечески не може да е готов за подобен момент.

 – Страх ли те беше?

 – Да. Сърцето ми се свиваше през цялото време. От влизането ни в Йерусалим, та чак до последната нощ, хем ме болеше за тебе, хем ме беше страх за мене.

 – Знаеш ли, срам ме е да си призная, но аз малко ти се сърдех. Мина ми, де.

 – А ти кога разбра?

 – Късно. Май разбрах последен, затова и ти се сърдех, трябваше да ми кажеш.

 – Разбрал си, когато е трябвало. Нищо не предварва времето си, нито пък остава зад него.

 – И все пак. Исках да го чуя от тебе.

 – Това какво би променило?

 – Нищо. Но не е в това въпросът.

 – Съжалявам, наистина.

 – Ти сърдеше ли ми се?

 – Да. Не бях прав.

 – Имал си право.

 – Не, нямах. Самозабравих се. Позволих на гордостта и страхът да ме завладеят. Въобразих си, че аз съм по-важен от теб, от предреченото, от изкуплението. Сгреших.

 – Кога ми прости?

 – Когато те видях в Гетсиманската градина. Изглеждаше блед, измъчен и въпреки това от теб лъхаше на спокойствие. Беше намерил мир със себе си, с Бог и с участта си. От известно време преди това ти бях ядосан, защото от мен се очакваше да дам живота си за теб, а сам ти не беше сигурен, че си готов и че искаш да довършиш делото си. Виждах страха в очите ти и ти се гневях. Но вече всичко свърши.

 – Да, свърши.

 – Ти, май, трябва да се връщаш скоро.

 – Да, след малко тръгвам. Днес изтича третия ден.

 – Знам. Радвам се, че дойде при мен. Мислех си, че няма да искаш да ме видиш толкова скоро.

 – И аз не бях сигурен, че искам, обаче сърцето не ми даваше мира.

 – Прости ли ми?

 – Да.

 – Тръгваш ли?

 – Да, но скоро пак ще се видим, братко.

 – Йешуа?

 – Какво?

 – На връщане ще ми донесеш ли тридесетте сребърника, че в бързането останаха от другата страна?

 – Евтино се продаде.

Двамата се засмяха.

                                                                                        автор: Гергана Павлова