След аплодисментите

Дъждът започна да се изсипва отведнъж. Закъснелите минувачи се блъскаха един в друг, псуваха се и бързаха да се скрият от потопа. Никой не забелязваше слабичката фигура, прилепила се към зданието на операта, с последната надежда да изгуби плътността си в него.

Водата заливаше Стела, минаваше през дрехите ѝ, просмукваше се под кожата ѝ и я караше цялата да трепери. Обувките ѝ бяха подгизнали и не усещаше краката си от студ. Измръзналите ѝ пръсти на ръцете се впиваха в стъклата, под които светеха пъстроцветните афиши. Като че се опитваше да се сгрее на тяхната изкуствена светлина. 

"Вятър работа", промърмори на себе си жената. Вдигна поглед нагоре и изпод стичащите се струйки грейна огнената Тоска. Алена като кръв, дръзка, мрачна и злокобна. Изпълнена със страст, любов и ревност, омраза и жажда за мъст. 

"Красивата, непокорната...", продължаваше да си мърмори Стела. За миг затвори очи и пред нея блеснаха светлините на прожекторите. Усети горещината. Дробовете ѝ бяха изпълнени до краен предел, ясният ѝ сопран се извисяваше далече над затаилата дъх публика, носеше се там, високо, прехвърляше небесния купол, за да се слее с вибратото на всемира. Всеки път, изпълнявайки последната ария я обхващаше усещането, че е едно цяло с вселената. Знаеше, че е родена именно за тази роля; че това въплъщение, придаваше смисъл на цялото ѝ съществуване. Тя беше най-добрата. Тя беше истинската Тоска. След нейно представление залата винаги избухваше в бурни овации. Публиката я боготвореше. Нямаше мъж, който да не я желае, нито жена, която да не ѝ завижда. Критиката я превъзнасяше. И как иначе?! Пучини е виждал точно нейния лик, когато е сътворил произведението си, отнесло славата му през вековете. Никой не би могъл да отрече приликата ѝ с великата Сара Бернар, затова и заслужено взе част от името ѝ като свое. Разбира се, тя е по-талантлива отколкото Сара е била. Най-малкото красивият ѝ и кристално чист сопран. Кой не му се е възхищавал?! 

Още от дете знаеше, че звездите са ѝ отредили място сред тях. Талантът ѝ прозираше през евтината басмена рокличка, ушита от майка ѝ. С този глас нямаше как да не я забележат. Винаги я избираха първа! След време дори не ѝ се налагаше да ходи на прослушвания, беше достатъчно да пожелае дадена роля и тя щеше да ѝ бъде дадена. Разбира се, директорът на операта беше лудо влюбен в нея, но това нямаше нищо общо с избора ѝ. Само злите езици пръскаха подобни слухове. Давеха се в собствената си злоба, когато обявяваха разпределението на ролите за всеки спектакъл. Как само я ненавиждаха, когато Метрополитън Опера я покани специално с нейната Тоска. Ах, какво признание беше това! От всички сцени, тази ѝ беше най-любима. Публиката беше най-разнородна и безспорно изискана, точно каквато заслужава една истинска прима. Но проклетата завист! 

По средата на първия ѝ сезон на тази велика сцена, започнаха да се носят гнусните слухове. Пиела била и то преди представление. Глупости! Трябваше да ги пресече из корен, да им покаже коя е Стела Бернар - единствената и неповторима. Всяко нейно изпълнение надминаваше предходното. Критиците я сравняваха със съвършенството. Беше любимка на пресата. Светският елит я следваше по петите. Но сплетните продължаваха. Безскрупулните клеветници продадоха душата ѝ на жълтите вестници. Започна да я залива помия от всеки вестник, който отвореше. Някои особи, преди готови да лижат подметките на обувките ѝ, започнаха да се отдръпват от нея. Змиите започнаха да се увиват около нея и да стягат захвата си все повече и повече, докато накрая не я накараха да рухне.

Случи се най-печалното. Вечерта преди да изгрее нейната Тоска за пореден път на сцената, слабостта я надви. Тя падна. После по коридорите на театъра се носеше мълвата, че се била напила безпаметно, не могли да я свестят и трябвало да отменят представлението в последния момент. Мерзавци! До ден днешен кръвта ѝ кипваше само при спомена за този печален момент. И вместо възмездието да се стовари върху главите на предателите, театърът прекрати договора си с нея и я изхвърли със съсипана репутация. Вече никой не я искаше. Мъката беше непосилна. Болката от обидата никога не отмина. Нищо не можеше да я отмие. Нищо не донесе забрава. 

Стела се свлече на тротоара. Премръзналите ѝ ръце се протягаха сякаш се опитваше да се захване за рамката на стъклото, под чийто лед беше окачен плакатът на Тоска от Пучини. Но освен тези две имена, на афиша не разпознаваше ничие друго. Бяха минали повече от двадесет години от последното ѝ превъплъщение в тази роля, но овациите още отекваха в съзнанието ѝ. Чуваше ги ясно и отчетливо. Ето, цялата зала се изправя на крака само за нея. Публиката е във възторг, никога не е имало и няма да има друга Тоска! 

Няколко дни по-късно, на предпоследните страници в няколко ежеседмичника беше публикувана новината, че в събота вечер, на 26 февруари, е починала великата прима на Националната опера Стела Бернар, родена Стела Виолетова Стефанова. Като причина за смъртта се посочваше цироза на черния дроб, нелекувана. Интересното било, че датата на нейната кончина съвпаднала с премиерата на "Ла Тоска" от Джакомо Пучини, в която дебютирала новата звезда на Националната опера Вера Глас. Ролята на Флория Тоска била най-значимата в кариерата на Стефанова.   

                                                     автор Гергана Павлова