Йоана

                                                 

В просъницата си Йоана протегна ръка и спря алармата на телефона. Беше 7,00 ч. и слънчевите лъчи падаха косо през полуспуснатите щори на спалнята. Един от тях светеше право в очите ѝ, което я накара да сбърчи лице в смешна гримаса. Прииска ѝ се да се поизлежава още малко. Така, без да се усети, минаха петнадесет минути. „Ако не стана сега, съвсем ще закъснея“, каза си тя и се протегна още няколко пъти, колкото да разбуди всичките си мускули. Изправи се бавно и се отправи към банята. Завъртя едновременно и двете кранчета на чешмата. След като изми лицето си, започна старателно да се оглежда в огледалото над мивката.

Кожата ѝ беше гладка. Тук-таме имаше по някой и друг белег от акне, но те вече избледняваха. Прокара внимателно пръст по скулите и брадичката си и се усмихна на себе си. Резултатите опредено ѝ харесваха. След тази инспекция, скочи под душа и чевръсто се засапунисва.

Успя да приключи с банята до 7,35 ч. „Добре, ще успея“, доволно си помисли тя, докато включваше електрическия чайник. Измъкна от един шкаф кутия шоколадови бисквити и започна да хрупа, докато чакаше водата за чая да заври.

След като закуси и сложи чая да се запарва, си наля чаша вода и отиде отново в спалнята. Върху нощното ѝ шкафче стояха двете шишенца, без които я беше страх да си представи живота. Отвори ги и бързо глътна по една таблетка от всяко. Обля я чувство на спокойствие и сигурност, че всяка частица във вселената си е на мястото и нищо не може да разклати тази хармония.

Чаят беше готов. Пусна си радиото, докато се обличаше и започна леко да се поклаща в ритъма на музиката. Денят вещаеше да е топъл и слънчев. През отворения прозорец долитаха звуците на градската шумотевица. От близките блокове се чу крясъкът на чайка.

Бързаше да допие вече изстиналия си чай, преди да започне да се гримира. Часовникът показваше 8,05 ч. Отново закъсняваше. Въздишка на раздразнение се изтръгна от гърдите ѝ. Всяка сутрин се повтаряше едно и също. Припряно разклати шишенцето с очна линия и докато отвъртваше капачето с четката, то ѝ се изплъзна между пръстите и се разля върху светлия килим. „По дяволите!“, извика тя, но бързо се окопити. От опит знаеше, че не трябваше да пипа разлятото. Най-добре се чисти очна линия, след като е хубаво изсъхнала. Тогава тя се бели и пада, без да се размазва и лекедисва навсякъде. „По-добре да я изчистя довечера като се прибера.“

Йоана допи чая, сложи си червило и изхвърча през вратата. В асансьора се сети, че е забравила да вземе торбата с боклука, но вече минаваше 8,20 ч. и беше абсурдно да се връща за такова нещо.

Пред блока, щом видя колата си, веднага се сети, че трябваше да я закара в автосервиза, за да заличат грубо издрасканите върху нея букви. Вече втори ден откакто се канеше. За миг ѝ мина през ума да отиде на работа с автобуса, но отхвърли тази идея като глупава. Какво пък, една дума, нескопосано изписана от някой неграмотник. Дума, която не значеше нищо за нея. Тя знаеше коя е по-добре от всеки друг. Идеята да мине през целия град с тази дума, простираща се върху цялата лява страна на колата, не я блазнеше, но да не кара собствената си кола заради скудоумието на когото и да било ѝ се виждаше като предателство към самата себе си. А и вече много закъсняваше.

Щом наближи сградата, в която работеше, Йоана прецени, че вече няма да има останали свободни паркоместа в подземния гараж и реши като вчера да паркира няколко преки по-надолу, пред един новопостроен блок, който не изглеждаше да е обитаем. Почувства облекчение, че колегите ѝ няма да видят надрасканата кола.

Работният ѝ ден мина нормално. Успя да приключи три от задачите си за седмицата, а това за сряда никак не е зле. Оставаха още четири, но само една от тях изглеждаше да е „проблемна“, както братовчедка ѝ би се изразила. Йоана работеше в нейната фирмата от повече от три години. Харесваше работата си. Беше навлязла в рутината ѝ, но това не я дразнеше. Успокояваше я идеята, че в 90% от случаите знае как да постъпи и то без да се замисля. Знаеше наизуст повечето от бланковите договори, с които работеше. В офиса колегите я уважаваха (или поне привидно беше така), не чуваше коментари зад гърба си (знаеше, че ги има, но все пак оценяваше старанието да не я притесняват с излишното си мнение по въпроси, които не ги касаят), а комуникацията с клиентите беше изцяло по електронен път. Братовчедка ѝ беше създала идеалната работна среда, поне според Йоана.

За да навакса за закъснението си сутринта, се наложи да остане до по-късно. Това често ѝ се случваше. След като приключи за деня, заключи офиса и си тръгна. Докато вървеше към колата се опитваше да мисли само и единствено за задачите, които ѝ предстояха до края на седмицата. Не искаше да мисли за нищо друго.

Прибра се вкъщи доста уморена. Часовникът показваше 19,10 ч. Още не беше успяла да събуе обувките си и телефонът звънна.

 – Мамо, току що си влизам вкъщи. Щом се оправя ще ти се обадя.

 – Йони, в петък ще дойда при теб.

 – Защо? Няма нужда, нали вече говорихме по темата.

 – Не, идвам. Няма да те оставя сама. Да ме чакаш на гарата, че нямам ключ.

 – Мамо!

 – Идвам ти казвам. С баща ти говорихме и ... така.

 – Как е той?

 – Добре е. Тука си е, вкъщи... Праща ти поздрави. (Йоана знаеше,че това не е вярно.) В петък ме чакай. Ще ти помогна и за багажа.

 – Мамо, багажът съм си го приготвила вече. Сакът е до гардероба.

 – Да не забравиш нещо, прегледай го пак.

 – Има време до понеделник. Докторът каза, че ще ме задържат до 8-9 дни в болницата. Даже може да ме изпишат и по-рано.

 – Ти знаеш ли какви неща четох ...

 – Мамо! Знам! Преди ти да ги прочетеш тия неща, аз съм ги чела. Айде, че искам да се измия! И съм гладна.

 – Добре, после ще се чуем, да се разберем.

„Уф! Знам, че от добро ги мисли тия работи, ама много напряга! Всичко това са проблеми на следващите дни, не и на днешния.“ Последната мисъл си я повтаряше цяла вечер.

Изми се, преоблече се, приготви си вечеря и тъкмо щеше да седне да се храни, когато телефонът отново иззвъня. Е вече се ядоса! Отново майка ѝ, за да ѝ дава напътствия. Отряза я по най-бързия начин.

След вечеря почисти петното от очната линия. Не остана и следа. Беше доволна. Сипа си чаша вино и си пусна музика. Преди да си легне си направи вечерната гимнастика и се опита да медитира. Успокои съзнанието си и заспа като бебе.

Следващите два дни минаха по поразяващо сходен начин, само че в петък намери време да остави колата в автосервиза. Разбраха се да я прибере до две седмици. Дотогава очакваше да е изписана и да се е повъзстановила. Вечерта посрещна майка си на гарата. Въпреки лекия смут, който създаде майчиното ѝ присъствие, Йоана се радваше, че беше до нея. Обзе я чувство на спокойствие и сигурност, точно както когато беше малка и двете си оставаха вкъщи, ако времето навън беше лошо.

Понеделникът дойде. Сърцето на Йоана се беше свило. Десет часа в пълно безсъзнание, докато те режат и прекрояват, докато променят изцяло облика ти. Подготвяше се за този ден от три години, а го беше чакала цял живот. Цяла година се подлагаше на стриктна хормонална терапия, която щеше да прилага до края на живота си, независимо колко щеше да продължи той. Тя, която закъсняваше за всичко и всички, беше точна до минутата с приема на всичките си таблетки. Прекалено много емоции, мисли и чувства се опитваха да завземат ума ѝ, а резултатът беше шок. Знаеше, че майка ѝ е там. Знаеше, че няма да я остави, каквото и да стане. Искаше ѝ се само да не беше толкова страшно всичко. Сети се за баща си. Той май я мразеше, въпреки че майка ѝ отричаше подобно нещо. Но ако я обичаше, сега и той щеше да е тук до нея. Постара се да го изпъди от мислите си. Представи си, че е малка и майка ѝ ѝ е дала да облича роклите ѝ и да се гримира с гримовете ѝ. Това беше любимото ѝ нещо, докато растеше. На тоя свят нямаше човек, който да я обичаше повече. Йони го знаеше и беше благодарна, че я има в живота си. Тя винаги е била до нея, винаги е споделяла всичките ѝ радости и мъки, всички обиди и предателства. А нима в онези мигове, болката на майка ѝ не е била дори по-голяма? Някой искаше да нарани нейното дете, нейната плът и кръв. Ах, милата, колко ли тежко ѝ е било! А сега да не би да ѝ е по-леко? Баща ѝ обвиняваше нея, че била „развалила“ детето. Давала му да се облича в рокли, да се черви и все едни такива недостойни в неговите очи неща. Милата мама!     

 – Йоана, Йоана – чу отнякъде да я вика далечен глас. – Йоана, чуваш ли ме? Как се чувстваш?

Беше лекарят. Едрото му тяло се беше надвесило над нея, а върху лицето му грееше добродушна усмивка. Първата операция беше успешна. Той подробно ѝ обясняваше случилото се, както и какво да очаква. Тя беше замаяна и макар ясно да чуваше всяка негова дума, съзнанието ѝ не можеше да проумее смисъла им. Единственото на което тялото ѝ беше способно, без да се разплаче, бе да кима утвърдително и да стиска ръката на майка си.

Изписаха я точно след осем дни. Докторът я уверяваше, че всичко е наред. Тя самата не знаеше как трябва да се чувства. Не знаеше какво е нормално да усеща и задаваше непрекъснато въпроси като малко дете. Дали наистина беше отминала опасността от усложнения или само я успокояваха?

Двете с майка ѝ се прибраха вкъщи. До следващата операция имаше един месец. За целия си възстановителен период, Йоана беше излязла в неплатен отпуск. Имаше нужда не само тялото ѝ да се възстанови, но и умът ѝ да се адаптира към новото положение. Да, промяната беше дълго чакана и желана, но това не я правеше по-малко страшна, чужда и непонятна. И болката! Колкото и да четеш, и да ти обясняват, докато не я изпиташ, не можеш да си я представиш. 

За промеждутъка между двете операции Йоана си взе колата от сервиза (беше като нова!) и се уговори с братовчедка си да поработи от вкъщи. Никога не беше смятала, че би взела подобно решение в тази ситуация, но усещаше необходимостта умът ѝ да се занимава с нещо друго от мисли по състоянието ѝ. Майка ѝ не беше съгласна с това, но Йоана игнорира съображенията ѝ. Тя имаше нужда от своята рутина. Поне частица, която да ѝ напомни, че някои неща са си останали същите; че няма да се променят; че ще я чакат да се върне към тях.

Втората операция беше значително по-кратка от първата. Лекарят отново беше много доволен от резултата, а Йоана не изпитваше друго освен болка. След три дни я изписаха. Майка ѝ остана с нея още две седмици. Към края на втората седмица двете жени се караха по всички въпроси – сигурен знак, че животът продължаваше постарому. На третата седмица Йоана убеди майка си, че е време да се прибира при баща ѝ.

От медицинска гледна точка операцията беше успешна. Физическата болка беше почти отшумяла и от няколко дни беше започнала отново да ходи в офиса. Младата жена жадуваше животът ѝ да продължи както преди. Братовчедка ѝ я посрещна радушно, а колегите ѝ бяха дружелюбни. Никой не задаваше въпроси, за което Йоана беше благодарна. Знаеше, че заслугата за това е на братовчедка ѝ. Още от деца тя винаги се застъпваше за нея. Постепенно нещата се връщаха по местата си. Преди да се усети бяха минали почти два месеца от операцията. И все едно нищо не е било. Или поне така си повтаряше Йоана. Все така закъсняваше сутрин, а вечер оставаше след работно време. Отново закусваше шоколадови бисквити и пиеше чай, докато се приготвяше в собствения си дом.

Една сутрин, чакайки водата да заври, Йоана, след като беше изпила предписаните ѝ две таблетки, се погледна в огледалото и се видя както никога преди това не се беше виждала. Образът отсреща, в първия момент, ѝ се стори нереален, но бързо осъзна, че той беше истински. Тя внимателно плъзна поглед по всички гънки и извивки на тялото си. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде още от самото начало, всичко си беше на мястото. Очите ѝ се напълниха със сълзи. За първи път, откакто трансформацията ѝ приключи, тя се почувства истински щастлива. Толкова дълго беше копняла за тази промяна, през толкова много болка и страдание беше минала, а когато най-после се случи, не знаеше какво става с нея, не вярваше, че ще свикне, че ще се справи. Дълго беше бягала от мислите си, но ето я сега, истинската тя! Усещаше се лека и волна като пеперуда, за първи път усетила слънчевите лъчи върху тялото си. Пашкулът вече го нямаше. Той не ѝ беше нужен повече. Вече можеше свободно да разпери крила и да се радва на свободата си. Вече можеше да бъде себе си.

Часовникът показваше 8,15 ч. Днес щеше да закъснее повече от обикновено.

                                                                       автор Гергана Павлова

Разказът е публикуван в сп. "Й", бр. 3 "Метаморфози".