Дъжд и лимони

Беше първият ден от пролетната ваканция, а навън валеше проливен дъжд още от сутринта, без каквито и да е изгледи скоро да спре. Лия лежеше на пода сред куп възглавници и отегчено зяпаше тавана.

– За какво мислиш? – Попита тя брат си, който се беше излегнал върху перваза на прозореца.

– За миналото лято. Помниш ли, бяхме на село и един ден беше толкова горещо, че въздухът пареше. Отидохме на реката с Дони, Ева и София и лежахме под сянката на оная върба, когато ти каза, че ти се ядат лимони.

Момиченцето сбърчи чело. Опитваше се да извика далечния спомен.

 – Може – промълви тя. – Но защо се сети за това?

 – Тогава аз исках да завали дъжд – троснато ѝ отвърна Тони.

Лия се изправи, проби си път измежду възглавниците и отиде до брат си.

 – Не помня тогава да е валяло, но не помня и лимони да съм яла.

 – Уф, разбира се, че не валя и разбира се, че не яде лимони. Казвам ти, че аз исках тогава да вали, но не валя. А сега искам да не вали, но вали. Разбираш ли?

 – Май, да... Но сега имаме лимони. Искаш ли?

 – Не.

 – И аз. Но да знаеш, че имаме.  

                                                                                       автор Гергана Павлова