Стъпки в пясъка

                         снимка: Валентина Пенчовска
 

Морските вълни отмиваха последните стъпки, които Лизи Тодорова беше оставила по тоя свят. Само след няколко часа щеше да се превърне в мъгляв спомен в изветрелите умове на лодкарите и собствениците на крайбрежни капанчета. Освен тях и някой бивш летовник, стиснат за гърлото от безмилостната си действителност, никой нямаше да си спомня за луничавата червенокоска, тичаща по брега с бански на синьо райе.

– Какво пак се отплесна? – Чу гласа на леля си тя. – Ех, че си една.

Това, последното, съвсем не го разбра. Каква да е? Скоро щеше да бъде никоя. Така ги виждаше нещата. Вече нямаше да тича по плажа, нямаше да се смее безгрижно, нямаше да се надбягва с чайките и да се смее с делфините. Сутрините ѝ нямаше да ухаят на морска сол и свобода. Щеше да се превърне в сянка, живееща да задоволява чуждите капризи. Даже името ѝ нямаше да е същото.

– Е какво пак? – Ядоса се леля ѝ. – Ти изобщо слушаш ли ме?

Лизи отметна глава към прозореца. Представи си морето. Неговия блясък и дълбини. Как ѝ се искаше сега да потъне в него.

– Елизабет! – Кресна ѝ застаряващата жена. – Какво си мислиш, че правиш?

– Нищо.

– Личи, я се стегни! След по-малко от два часа ще се омъжваш, а си се проснала на тоя стол и гледаш морето по пижама. Как си мислиш, че ще се оправиш за сватбата! Виж си косата! Боже, ама ти мили я?

– Сега отивам да се изкъпя – отвърна ѝ Лиза, без да откъсва поглед от морето.

– Виж, разбирам, че си бременна и хормоните ти са луднали, но не може така. Опомни се! Момчето не е лошо и родителите му са заможни. Кажи-речи, подсигурена си и ти, и детето. Не се притеснявай, ще видиш колко добре ще ви бъде.

Момичето не каза нищо. Стана от стола и се запъти към банята. След двайсет минути никой не би предположил, че е плакала, а след още един час, в който ѝ направиха прическа и грим, не се познаваше, че не е спала от две нощи. Като я видяха пред общината, всички започнаха да ѝ повтарят колко е красива. Леля ѝ все я ръчкаше и ѝ повтаряше да се усмихва. По някаква причина, тя все забравяше. В ума ѝ беше единствено морето. Опитваше се да запамети усещането от тази сутрин, как тича по брега, а вълните обгръщаха краката ѝ в нежната си прегръдка. За миг съжали, че не се беше потопила цялата. Може би сега нямаше да е тук.

Всички се смееха и ръкопляскаха. Не знаеше дали и тя се усмихва или не, защото леля ѝ беше спряла да ѝ напомня, но усещаше мускулите на лицето си обтегнати.

Той имаше много роднини, прекалено много. Може би ѝ се струваше така, защото тя имаше само една леля. Както и да е, сега тия непознати ѝ обясняваха, че са едно семейство. Ама че работа! Една пиянска нощ и скрупулите на една жена по отношения на аборта я докараха до там да пожертва целия си живот, цялата нея, за някакви си хора, които още от сега знаеше, че никога няма да хареса. Не харесваше нито него, нито майка му, нито баща му, нито многобройните лели, вуйчовци и братовчеди, както и техните издънки. Изведнъж усети горещата влага на стичащите се по бузите ѝ сълзи. Заради замръзналата на лицето ѝ усмивка, всички решиха, че те са от щастие и почнаха да се топят от умиление.

Лизи пое дълбоко дъх. Минало. С подписа си, тя доброволно прие да посвети остатъка от дните си на неблагодарни, вечно недоволни и неудовлетворени същества. Преглътна писъка, напиращ в гърлото и продължи да си криви устата. Повтори си няколко пъти, че ще свикне, но умът ѝ все я отвеждаше на морския бряг, където вълните вече бяха заличили следите на безгрижните ѝ дни.

 

               автор Гергана Павлова