Прозаично

 

Лепкавият мрак се е просмукал в белите ми дробове. Усещам как започват да ме давят хрипове. Дано не получа някой пристъп. Всичко е от проклетата мъгла. В нощ като тая само лудите и несретниците са навън. Аз съм и двете. Даже си падам и леко пияница. Тя, първата ми жена, заради това ме напусна. Нищо, било е за добро (главно нейно).

Изморих се. Не върви да сядам по тия пейки в това време, ама само за малко. И обувките вече ми направиха мазоли. Какво очаквам от такива евтини боклуци. Че се пързалят по мокър асфалт, спор да няма, но поне не са се разпаднали. А и други нямам. Ако успея до вторник да завърша първата част от романа, издателството може и да ми отпусне аванс. Ама къде ти! Никога не съм се имал със сроковете.

Ей, голям студ е! Добре че имам джин. Мразя джин, ама у Роза само това имаше. Задигнах бутилката на тръгване. Не се гордея.

Не я харесвам тая жена, а не е лоша. Вярно, грозна е, но не е заради това. По природа не съм придирчив. А и ми дава от време на време по някой лев (а знае, че няма да ѝ го върна), черпи ме, с каквото има, и ми пуска, от време на време, даже понякога зимата ме оставя да преспя у тях (знае, че у нас е кучи студ). Ама не я харесвам. Не знам защо.

Тоя джин, как гори! От евтиния е, затова.

Ако батерията на телефона ми не беше „умряла“, щях да ѝ се обадя. Не, нямаше, щях да ѝ пиша. Какво, не съм сигурен, и затова реших да отида до тях, за да ѝ го кажа. Кое – онова, което ще измисля по пътя до там. Градският транспорт отдавна не работи, а пари за такси нямам, така че имам много път и следователно време, за да го измисля.

Добре де, какво се казва на жена, която утре ще се омъжва и то за син на богаташ.

Например, не го прави, аз те обичам. Без теб животът ми няма смисъл. Ако не си до мен, нищо не ме интересува. Заради теб ще се променя. Вече няма да близна и капка алкохол; ще се прибирам навреме; ще пиша по-усилено; ще спазвам всички срокове; край на гуляите, на случайните забивки и на Роза. Ти ще си единствената за мен. Ще ти осигуря живот като на кралица. Да, няма да имаме толкова пари, колкото тъстът ти ще завещае един ден, но никога няма да усетиш липсата на нищо. Само ела с мен!

Такива някакви дивотии, дето и сам не бих си повярвал, ако ги изрека. Че я обичам, спор няма, но какво от това? Аз обичам и задимените кръчми, живата музика, евтиния алкохол и евтините жени. Даже, колкото са по-евтини последните, толкова повече ги обичам. Те са искрени по своя си начин. Няма да те лъжат, че те чака светло бъдеще; че си талантлив повече, отколкото мислиш; че твоят момент те първа предстои. Не, тия жени те приемат такъв какъвто си, не те питат излишни работи и не придирят къде ще ги заведеш, камо ли, дали си трезвен. Само не знам защо не обичам Роза.

Май е по-добре да не ходя. И без това усещам, че пак почва да ме хваща тоя проклет джин. Нямам какво да ѝ кажа. Да се жени! Дори детето дето го чака да е от мен, по-добре друг да му е баща. Една дъщеря вече бере срам заради мен, нямам нужда от втора.

Аз по-добре да ставам, че много се заседях на тая проклета пейка. Утре ще съм на легло, знам си го. Най-добре да се върна при Роза. Като съм зле, тя няма да ме изрита. Даже ще се грижи за мен. Тя винаги се грижи за мен, когато съм болен. Добра жена е. Защо не я харесвам?         

                                                                        автор Гергана Павлова