Вината

 

Но аз не го убих! Той сам натисна спусъка. Аз нямам вина! Сам си е виновен. И никой няма право да ми приписва чужди грехове. Това си повтаряше Лина през целия ден.

Погребението беше тегаво. Всички я гледаха под вежди и си шушукаха. Имаше и такива, които открито се заяждаха с нея. Нарочно искаха да я жегнат с думите си, а тя стоеше и ги слушаше с каменно изражение. Не искаше изобщо да идва, но майка ѝ я накара. Каза ѝ, че щом са били женени, няма как да не отиде. Хайде де! Сега съжаляваше горчиво, че я е послушала. Трябваше да си тръгне след опелото, но не, какво щели да кажат хората (думи на майка ѝ). Ами, ето, слушаме коментарите им втори час поред. Като да са се готвили специално да ѝ четат морал. Младата жена се хвана, че, докато ѝ говорят, им кима в знак на съгласие. А те я плюеха.

Защо била напуснала мъжа си. Каква жена би го оставила в такъв преломен момент? Не било човешко. Поколенията след нея ще изкупват греха ѝ.

Явно никой от тия хора не си спомняше как миналата Коледа лежа в болницата със счупена ключица, защото я беше бутнал по стълбите. Никой не помнеше насинените ѝ очи. Всички извъртаха глава, когато минаваше покрай тях с огромните си слънчеви очила. Гледаха да не ѝ срещат погледа. Не искаха да я заговарят. Не било тяхна работа да се месят в семейни работи. Ама сега не спират да мелят! Дават оценки, осъждат и проклинат, но когато чуваха през тънките стени как той крещи, а тя пищи, нямаха мнение. Извръщаха се с гръб към нея от страх, че, ако видят подутото ѝ лице, ще се чувстват длъжни да питат, какво се е случило. А знаеха! Но него не го съдеха. Не, той, горският, изгубил работата си. Да, защото ходеше пиян, обикновено работодателите не толерират това. Било му напрегнато. Повече от на тая, която трепереше като чуеше да се отваря входната врата. Животът бил тежък. Питайте оная, чието гърло е притиснато от коляното му, докато ѝ крещи, че не заслужава да живее. Мизерни човечета!

Родителите му не спряха да я стрелкат със злобни погледи. Тя погубила златното им момче. Заради нея детето всичко правело, а тя, никаквицата, вечно недоволна била. Нямала угодия мръсницата. Почнала да хойка още докато били женени, затова се пропил, от мъка по нея. Вкарала го в гроба без време. А сега, ето я, дошла на погребението, на тоя дето заровила жив, бременна от друг, кучката му с кучка.

Щом се прибра вкъщи и се строполи на дивана, Лина усети цялата умора на изминалия ден. Сълзи потекоха от очите ѝ и започнаха да я горят. Господи, колко го обичаше! Толкова много вярваше в него, а какво излезе накрая? Разбити мечти, сломени надежди и няколко белега, които останаха върху тялото ѝ. Щеше ѝ се да е жив. Ако можеше, би му помогнала, дори и след всичко, което изтърпя. Не му е простила, все още не. Но не можеше и да го мрази. Част от нея още изпитваше ужас, като чуеше името му. Въпреки всичко ѝ се щеше да запази хубавите им спомени. Лошото беше, че след всичко преживяно, те бяха избледнели.

Докато плачеше на дивана, чу входната врата да се отваря. Веднага скочи и се затича натам. Без да мисли, се хвърли на врата на Деян. Знаеше, че той ще я разбере, че няма да я съди, че ще я утеши. Само при тия мисли усети лекота.

– Тук съм, мила, успокой се. Всичко вече е минало. Аз съм с теб и докато сме заедно, няма от какво да се страхуваш.

Гласът му ѝ подейства като опият. Усети как всеки мускул в тялото ѝ се отпуска. Ръцете му я обгърнаха. Краката ѝ се отделиха от пода и само след миг почувства мекотата на леглото им. Сълзите ѝ бяха спрели. Спокойствие заля цялото ѝ тяло. Да, вече всичко беше наред.          

         автор Гергана Павлова