Любов

 

Исках я така както никога не съм искал друга жена. Усещах горещия ѝ дъх върху кожата си. Крехкото ѝ тяло се извиваше под моето. Пръстите ми се плъзгаха по нежната ѝ кожа. Никога не се бях усещал по-жив.

Обикнах я от мига, в който я видях. Знаех, че сме създадени един за друг и самото провидение ни беше събрало врата срещу врата. Спомням си първия път, когато я срещнах. Черната ѝ коса, разпиляна по раменете, лъщеше на слънцето, докато разтоварваше кашоните от колата си. Щом видя, че я зяпам, вместо да отвърне поглед от мен, както правят повечето жени, тя ми се усмихна и целият свят засия. През живота си не помня да съм виждал по-красива от нея. Мургавата ѝ кожа, златистите ѝ очи, искрящата ѝ усмивка, тънката ѝ издължена фигура с обли гърди – жена, създадена за любов.

През първите седмици, откакто се нанесе в апартамента срещу нашия, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея. В сънищата ми беше само тя. Следях кога се прибира, кога излиза, и, по-важното, с кого. Хареса ми, че нямаше мъж в живота си. Това ме улесни в значителна степен.

Майка ми, разбира се, не ме изпускаше от поглед. Едно от неудобствата да живееш с родител е, че те винаги те смятат за дете и те третират като такова, независимо на колко години си. Както и да е, знаех как да се справям с нея. Исках само няколко часа насаме с новата съседка. Не беше нужно никой да разбира за тази наша среща. През всеки един момент от деня си мислех за нещата, които исках да направя с нея. За това как тялото ѝ ще се мята под моето. Исках да усетя аромата на кожата ѝ, да вкуся от нея. Представях си я гола, лежаща под мен. Представях си как ме гледа в очите; всичките въпроси, които би ми задала. Знаех, че съм влюбен и лек за болестта ми нямаше. Оставаше единствено да се надявам, че ще получа шанс да бъдем заедно.

Шансът дойде. Разбира се, заслугата беше на майка ми, не мога да ѝ го отрека. Преди половин година настоя да започна отново работа и ме уреди в куриерската фирма, точно срещу нашия блок. Тук и съдбата има пръст. Маргарита (така се казваше тя) получи пратка, която трябваше да ѝ се достави на адрес и тази пратка взе, че се случи точно в края на моята смяна. Баща ми, преди да ни напусне, обичаше да казва, че за всичко в тоя живот си има причина; че няма нищо случайно на тая земя. Пораснах с убеждението, че е бил прав. Нищо, че него отдавна го няма, аз и досега му вярвам.

И ето ме. Стоя на прага ѝ. Тя отваря вратата и ми се усмихва. Знае, че съм син на милата съседка, която живее отсреща. Питам мога ли да вляза. Тя ме кани. Затваря врата след мен. Пита ме ще пия ли кафе. Разбира се, отвръщам аз. Смяната ми тъкмо свършва. Усмивката не слиза от лицето ѝ. Докато рови в шкафа за пакета с кафе, ръцете ми обгръщат тялото ѝ. Повалям я на пода. Пръстите ми обгръщат нежната ѝ шия. Кожата ѝ е толкова мека. Ароматът ѝ е опияняващ. Възбуден съм, не мога да се контролирам. Започвам да стискам все повече и повече врата ѝ. Не бързам, искам да се насладя на всеки един миг. Знам, че и тя, там, някъде дълбоко и скрито от самата нея, го иска. Виждам блясъка в очите ѝ. В него има и сянка на страх. Да, страх, от мен, от непознатото. Не се страхувай, любов моя, прошепвам ѝ аз, скоро нищо няма да усещаш.

Милата ми тя, вече изстива. Аз си паля цигара и в ума ми се прехвърля случилото се. Ех, този момент, в който блясъкът в очите угасва, винаги ми е бил любим. Досега не съм бил в затвора, но ако трябва точно нея да я лежа, не съжалявам. Въпреки че е слабо вероятно да ме приберат. Да, полицията ще ми задава разни въпроси, но накрая дори обвинение няма да ми повдигнат. Ще бъде като предния път. Все пак майка ми е прокурор, а никое куче не лае срещу господаря си.

Красива жена беше. Малко ми е жал, че ще я изядат червеите, но какво да се прави, такъв е животът. Всички ни чака една съдба. Дано скоро се влюбя пак. Както казваше баща ми, човек без любов е нищо.        

       автор Гергана Павлова